ПРИНЦИП на САМООРГАНИЗИРАНЕТО на СИСТЕМАТА
ОБЕКТИВНАТА САМОСЪХРАНИТЕЛНА ЦЕЛ на СИСТЕМАТА на ОБЕКТИВНИЯТ СВЯТ в неговата ЦЯЛОСТНОСТ, твърди Хегел, поражда тенденцията за САМОРАЗВИТИЕТО му, което саморазвитие необходимо води към пораждането на ЧОВЕКЪТ като СИСТЕМА. Нещо повече – ЧОВЕКЪТ чрез своето СЪЗНАНИЕ, чрез своя РАЗУМ - продължава Хегел - духовно възпроизвежда в системата на своето философско-научно познание същата тази ОБЕКТИВНА САМОСЪХРАНИТЕЛНА ЦЕЛ в нейното битие на ОСЪЗНАТА ЦЕЛ.
Името на тази първоначално НЕосъзната, а при човека - ОСЪЗНАТА ЦЕЛ, е СВОБОДА.
СВОБОДА в ПРИРОДАТА? Нима там не цари само НЕОБХОДИМОСТ?
А защо В природата? Та нима ЧОВЕКЪТ съществува ИЗВЪН природата? СВОБОДАТА в ПРИРОДАТА е това, което Иля Пригожин и Изабел Стенгерс наричат ХАОС. Това НЕ е онзи тайнствен изначален хаос, от който бил възникнал светът изобщо, светът в неговата цялост. Това е този повтарящ се хаос вътре във всяка действителна система, от който системите започват процесът на своята собствена САМОорганизация.
Хаотично е движението на молекулите на водните пари в буреносните небесни облаци, хаотично е движението на водните молекули в океаните, хаотично е движението на молекулите на въздуха под действието на вятърът... Тази хаотичност е СВОБОДНА хаотичност; това не е хаотичността на молекулите при Брауновото движение в един затворен термодинамичен обем.
СВОБОДАТА е присъща на всяка действителна СИСТЕМА затова и дотолкова, защото и доколкото всяка действителна система притежава, състои се от собствени ПОДСИСТЕМИ, докато НЕООБХОДИМОСТТА пък е присъща пак на всяка действителна система затова и дотолкова, защото и доколкото всяка действителна система сама е ПОДСИСТЕМА на друга система. По друг начин същото се казва и с термините ОТВОРЕНА и ЗАТВОРЕНА система, само че тези термини не притежават достатъчно ясно дефинирано съдържание, сравнимо с яснотата на термините СВОБОДА и НЕОБХОДИМОСТ във функционирането на всяка действителна система. ПЛАНЕТАТА Земя е ХОМОКОСМИЧЕСКА СИСТЕМА и същевременно тя е ПОДСИСТЕМА на СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА. Повтаряме, планетата Земя е ПОДСИСТЕМА, а НЕ елемент на СЛЪНЧЕВАТА система. Защото единствено в битието си на ПОДСИСТЕМА хомокосмическата система на планетата Земя може да бъде енергетично захранвана от енергията на Слънцето. Никоя действителна система НЕ може да бъде ИЗТОЧНИК на веществените, енергетичните, информационните потоци, които влизат през нейните ВХОДОВЕ, съхраняват се, преработват се, трансформират се в нещо друго на първоначалния си вид и се ПОДАВАТ, ИЗЛЪЧВАТ, ПРЕДАВАТ чрез ИЗХОДИТЕ на системата.
Всяка действителна система функционира СВОБОДНО затова и дотолкова, защото и доколкото тя притежава, състои се от собствени ПОДСИСТЕМИ, тоест нейната СВОБОДНОСТ се изразява чрез характера на отношението, което тя има към притежаваните от нея подсистеми. И обратно - НЕОБХОДИМОСТТА във функционирането на всяка действителна система произтича от неизменното обстоятелство, че тя винаги е и ПОДСИСТЕМА на друга система.
ХОМОКОСМИЧАСКАТА СИСТЕМА, каквато система е планетата ЗЕМЯ, бидейки ПОДСИСТЕМА на СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА, получава на своя вход /своите входове/ ПОТОК /потоци/ от СВЕТЛИННА енергия. Това означава, че на своя СОБСТВЕН вход СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА получава поток НЕ от СВЕТЛИНА, а вероятно от ВЕЩЕСТВО, което се преработва в СЛЪНЧЕВАТА СИСТЕМА и се подава към планетата ЗЕМЯ, тоест към ХОМОКОСМИЧЕСКАТА СИСТЕМА, като поток от СВЕТЛИНА.
В своите собствени предели планетата Земя като хомокосмическа система преработва енергията на СВЕТЛИНАТА в друг вид източници на енергия – вода, вятър, въглища, нефт, газ, които други източници на енергия се активизират като действуваща енергия вътре в още по-тесните граници на ЧОВЕКЪТ вече на трето равнище, като собствена ПОДСИСТЕМА на ПОДСИСТЕМАТА Земя. А в съвременните условия и директно слънчевата светлина се превръща в непосредствен източник на електрическа енергия, който процес несъмнено е процес на БЪДЕЩЕТО.
ХОМОКОСМИЧЕСКАТА СИСТЕМА, в която система се е САМООРГАНИЗИРАЛА планетата Земя, се сътои от ПОДсистемите ЧОВЕК и ПРИРОДА. Но тук следва да отбележим и да подчертаем изключително важното обстоятлство, че ПОДсистемата на ЧОВЕКЪТ се е самообособила като ПОДсистема за САМОуправление на ХОМОКОСМИЧЕСКАТА СИСТЕМА. Това е извод, който се получава от философско-научното изследване на света като СИСТЕМА, разположено в парадигмата на Хегеловата мисловна нагласа.
ХЕГЕЛ и ПРИРОДНИТЕ НАУКИ
Собственото развитие на ПРИРОДНИТЕ науки през последните три столетия обаче се е движело в съвършено друга парадигма. Ето какво пишат за тази природонаучна парадигма Иля Пригожин и Изабел Стенжер: „Трябва да се отбележи, че ВСИЧКИ ЕЗИЦИ, които до днес ФИЗИКАТА е приписвала на ПРИРОДАТА, имат една обща черта: това винаги са езици на СВЯТ, в който НЯМА място за ЧОВЕКА.“ /Иля Пригожин, Изабел Стенжер. НОВАТА ВРЪЗКА. Метаморфози на науката. С., 1989, стр. 106/
Значи така - от времето на Галилей и на сър Исак Нютон, та чак до Алберт Айнщайн включително, физиката и въобще природните науки нямат дори представа за това, което, следвайки Хегел, ние обозначихме с понятието „ХОМОКОСМИЧЕСКА СИСТЕМА“.
Систематичната форма, която класическата физика успява да прираде на своите представи за света и свързаната с това претенция, че е постигнала пълно и непротиворечиво описание на света, продължават разсъжденията си Пригожин и Стенжер, НЕ оставя място за ЧОВЕКА не само в битието му на реална част от този свят, тоест като обект, но даже и като субект на познанието.
Алберт Айнщайн, този световен гений, многократно и в различен контекст повтаря думите, с които дава израз на основната ЗАГАДКА, върху която се гради митът за съвременната наука: „Единственото чудо, нещото, което предизвиква истинско удивление - казва той -, е ФАКТЪТ, че науката въобще съществува, че се наблюдава някакво съвпадение между природата и човешкия разум, при което съвпадение една СВОБОДНО изобретена математическа структура описва в детайли структурата на самия свят“. /Приигожин, 107/
И как Алберт Айнщайн няма да говори за чудото на описаното от него СЪВПАДЕНИЕ, след като в цялата физическа, природна и математическа наука няма никакво място нито за човека изобщо, нито за неговият разум? Важно е също така определено да се каже, че думите на Айнщайн в никакъв случай не са шеговита фраза, на каквито фрази той е бил завиден майстор.
Неговите думи са всъщност възпроизвеждане в нов вариант на знаменитата мисъл на Дюбоа-Реймон, провъзгласил в края на деветнадесетия век Лапласовия демон за въплъщение на самата логика на съвременното му естествознание. А самото провъзгласяване било извършено с една единствена дума: „Ignorabimus“!, тоест ние НИКОГА няма да ЗНАЕМ каква е връзката между описвания от науката свят и познаващия разум, който твори същата тази наука.
В западната философия преди Хегел французинът Дени Дидро - под формата на материалистически отзвук на Аристотелевата целесъобразност -, противопоставя на грандиозната система на класическата рационална механика гледката на самоусложняващото се развитие на ЕМБРИОНА, на неговата привидно спонтанна диференциация и организация.
Сериозна критика спрямо класическото природознание отправя и Г. Щал, прочутият създател на ВИТАЛИЗМА и творец /по Пригожин/ на първата самосъгласувана и продуктивна система на химичното познание. Щал обаче рязко и непримиримо твърди, че универсалните физически закони са приложими към живите организми само дотолкова, доколкото ги обричат на гибел и разпадане.
Що се отнася за До-Хегеловата философия, то пак Имануел Кант е мислителят, който пръв формулира и въведе принципът не само за присъствието, но и за активната роля на човека като субект на собственото си познание. От една страна Кант утвърди всички грандиозни претенции на класическото природознание, като обяви откритите от него закони за резултат от наличието на АПРИОРНИ форми на сетивното познание, АПРИОРНИ категории на разсъдъка и АПРИОРНИ идеи на разума, докато пък, от друга страна, му отрече всякакво право да бъде наука за „нещата в себе си“, защото Кантовата „ПРИРОДА“ е феноменална, а не ноуменална природа.
Въпреки дуалистичната философска предпоставка на Имануел Кант, следвайки която той дефинира познаваната от науката природа само като резултат на гносеологичен синтез между сетивните опитни данни и идващите от човешкото съзнание вродени /априорни/ форми на познанието, неговата философия е практически единствената, която играе сериозна роля в научните изследвания през целия деветнадесети век.
Най-значимата фигура сред Кантиански повлияните учени е Хелмхолц – химик, медик и физиолог, всепризнат лидер на световно влиятелната немска физиологическа школа /Либих, Лудвиг, Мюлер, Дюбоа-Реймон, Вирхов/. Фундаменталната теза на Хелмхолц, споделяна в немската школа, е: „Физикохимичните процеси при функционирането на живия организъм се подчиняват на същите закони, на които и неживата материя и следва да се изучават с помощта на същите понятия.“ /Пригожин, 122/
Както се вижда и с най-просто око, парадигмата на класическата Нютонова механика, изклчваща напълно човека от изследвания природен свят, тотално се възприема и в химията и биологията.
Химия и дори биология без никакво признаване на ЦЕЛТА и на ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА във живите организми?
Да, точно така!
Разбира се, великите учени от немската физиологическа школа са нормално мислещи хора - те НЕ изключват съществуването на „ЖИЗНЕНАТА СИЛА“, която определя спецификата и насоката на развитие на живите същества. „Но доколкото тази сила НЕ действува в съответствие с принципите на механистичния детерминизъм и не участвува в баланса на изучаваните от естествознанието физикохимични сили, тя НЕ е и НЕ може да бъде ОБЕКТ на НАУЧНОТО познание.“ /Пригожин, 122/
По лично вътрешно убеждение великите физиолози на деветнадесетия /пък и не само.../ са почти без изключение ВИТАЛИСТИ, но това тяхно личностно вътрешно убеждение НЕ оказва никакво влияние на научно-изследователската им дейност, която е напълно подчинена на РЕДУКЦИОНИЗМА.
Като изследват методологически развитието на природните науки, Иля Пригожин и Изабел Стенжер констатират, че върху тях не може да се открие никакво влияние от страна на най-гениалния немски и световен философ Георг Фридрих Вилхелм Хегел.
Защо и как е възможно това? Ние достатъчно ясно показахме по-рано в нашата книга, че това положение на нещата се дължи на обстоятелството, че Хегеловата философска система и Хегеловия философски метод са изпреварили вече с цели две столетия развитието на науката.
Как самите Пригожин и Стенжер схващат и анализират Хегел? Схващат го позитивно, признавайки силата и мощта на неговото мислене, но никак не го анализират по съвсем простата причина, че никога не са изследвали нито Хегеловата философска система, нито Хегеловия философски метод. За такова изследване от такива блестящи умове, каквито са Пригожин и Стенжер, са нужни години, пък и съвсем друга умствена настройка.
Въпреки беглия теоретичен поглед, който хвърлят върху Хегел, те коректно и основателно пишат, че „Хегеловата натурфилософия /напълно неподходящ спрямо Хегел израз/ ПРАВИ СИСТЕМА от всичко онова, което Нютоновата наука отрича.“ /123/ Пригожин и Стенжер обаче пишат и нещо друго, което им прави изключителна чест върху фона на нелицеприятните за науката факти. Въпреки че Хегеловата философия представлява последователен и прецизно разработен философски отговор на ключовите проблеми, признават те, „За много поколения естествоизпитатели обаче тази система се превръща в обект на неприязън и презрение.“ Пригожин, 124/
Да, така е; за много поколения естествоизпитатели Хегел е неприязнен и презиран философ. Но той е такъв и за много поколения философствуващи КВАЗИфилософи, а не само за естествоизпитателите. Такъв е, защото е гигантска, непреодолима, обла и хлъзгава, неизкачваема духовна скала. Духовна скала, която се е запречила на пътя на световната философия и наука по такъв начин, че нито може да бъде заобиколена и премълчана, нито може да бъде изкатерена, макар и с пълзене, до нейният връх.
Всеки, на който се случи да има някакъв професионален допир с философията, трябва да знае нещо за Хегел. Но за Хегел няма как да се знае нещо просто така; просто така за него нищо не можеш да кажеш.
Разбира се, написана и достъпна е поне тритомната книга „История на западната философия“ от самият лорд Бертранд Ръсел. Само че и там пише, че Хегел е най-трудният за разбиране философ в света. И не го е разбрал дори лично лорд Ръсел, поради което е и подчертал неговата несравнима трудност.
Да се чудим ли тогава, че хора със световно популярни имена като Шопенхауер и Карл Попър ругаят Хегел по един отвратителен начин? Ругаят го, защото НИЩО не разбират от неговата философска система и от неговият диалектически метод. Но как да признаят, че те не са в състояние да разберат един гениален философ? Не върви, нали, не върви, защото собствените претенции на тези хора са да бъдат възприемани като световни авторитети.
Но като се абстрахираме за момент от персоналните особености на някои негови амбициозни ругатели, искаме ясно да кажем, че макар все пак за рядко даровитите философи Хегел да ставаше понятен и разбираем за четене и схващане, то приложението на неговия СИСТЕМЕН /диалектически/ МЕТОД върху интерпретацията на фундаменталните съвременни проблеми на науката се намираше в зависимост и от доминиращата парадигма на самата наука.
Едва в средата на миналия век, когато самата наука започна да поставя под съмнение постулатите на класическото природознание, едва тогава започна да проблясва, не повече, и вътрешно-научната потребност от понятието СИСТЕМА в смисъла, в който Хегел употребяваше това ключово понятие.
Само че искаме да бъдем наясно – природните науки, включително биологията, са все още далеч от СИСТЕМНИЯ МЕТОД като единствено адекватният метод за изследване на това, което наричаме СИСТЕМА. Защото там, където е налице СИСТЕМА, е налице ЦЕЛ, ЦЕЛЕСЪОБРАЗНО и ЦЕЛЕНАСОЧЕНО поведение.
