Само  че  искаме  да  бъдем  наясно – природните  науки,  включително  биологията,  са  все още  далеч  от  СИСТЕМНИЯ  МЕТОД  като  единствено  адекватният  метод  за  изследване  на  това,  което  наричаме  СИСТЕМА.  Защото  там,  където  е  налице  СИСТЕМА,  е  налице ЦЕЛ,  ЦЕЛЕСЪОБРАЗНО  и  ЦЕЛЕНАСОЧЕНО  поведение.

                    Ето,   вижте  какво  се  случва  в  биологията.

Питър  Брайтън  Медауър  е   английски  биолог  и  медик,  Лауреат  на  Нобелова  награда. През  1977  година,  заедно  с  жена  си  Джин  Медауър,  публикуват  своята  световно  знаменита  книга  „НАУКАТА  за  ЖИВОТО“.  В  книгата  четем: „Когато  Томас  Хенри  Хъксли  описал  протоплазмата  като  ФИЗИЧЕСКА  основа  на  живота,  основното  ударение  било  поставено  именно  върху  думата „ФИЗИЧЕСКА“.  Животът  или  жизненото  начало  от  този  момент  се  разглеждало  като  нещо,  което  би  могло  да  се  обладава  от  обекти,  които  са  ФИЗИЧЕСКИ  в  общоприетия  смисъл  на  думата;  от  това  пък  следвало,  че  съществуването  на  ЖИВОТО не  зависи   от  дейността  на  каквато  и  да  било  ЖИЗНЕНА  СИЛА  или  витален  дух.“  /П.  Медавар,  Дж.  Медавар.  Наука  о  живом.  Современные  концепции  в  биолгии. М.,  1983,  стр. 15/

               Така  продължават  да  мислят  до  ден  днешен  едни  от  най-големите  съвременни  биолози.  Те  изобщо  не  се  занимават  с  ЦЕЛТА  и  ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА,  макар да  виждат,  че  с  тези  категории  се  характеризира  същността  на  живите  организми.  „Известно  е -  продължават  Питър  и  Джин  Медауър -,  че  при  обяснението  на  биологическите  явления  биолозите  отхвърлят  всяка  идея за   телеология  /целесъобразност/,  но  за  профаните изглежда  очевидно – и  то  с  пълно  основание -,  че  ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТТА  представлява  една  от  отличителните  особености  на  живите  същества.“ /стр. 17/

                Тук  вече  големите  биолози  прекаляват  и  току  виж,  почнали  да  ругаят  Хегел  с  езика  на  Шопенхауер  и  Карл  Попър.  Не  го  правят  експлицитно,  но  все  пак  го  причисляват  към  профаните,  за  да  ни  респектират  от  „висотата“  на  „истинската“  наука.

                   Защо  биолозите  - припомняме,  световно  значимите  биолози -,  демонстрират  такава  пълна  неспособност  на  своята  престижна  наука да  включи  в  предмета  на  изследването  си ЦЕЛТА  и  ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА,   които  са  обективно  характерни  за  поведението  и  функционирането  на  всяко  живо  същество?                 

                         Защо  терминът  „ТЕЛЕОЛОГИЯ“  е  под  карантинна  възбрана  в   езика  на  биологията? С  Хегел биолозите  не  се  занимават,  не  го  познават  и  не  го  признават. Но  Аристотел  е  друга  работа,  него  наистина  няма  как  да  прескочат,  защото  е  първосъздадтел  и  на  биологическата  наука.

                       Ето  защо Питър  и  Джин  Медауър  дават  следното  разяснение  на  това нелепо  звучащо   спрямо  фактите  игнориране.  Като  припомнят,  че  за  Аристотел  „Крайната  Причина  е  това,  заради  което  вещта  съществува“,  двамата  автори  продължават:  „БИОЛОЗИТЕ  се  дразнят  именно  от  това  разбиране  на  телеологията,  тоест  от  превръщането  било на  провъзгласената  от  нея ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТ,  било  на  характера  на  вече  достигнатата  ЦЕЛ   в  ПРИЧИННО  ОБЯСНЕНИЕ  на  някаква  биологическа  дейност.“  /стр. 18/

                 Ние  в  началото  на  настоящата  книга  сравнително детайлно  се  спряхме  на  Аристотел.  Но  тук  ще  трябва  да  направим  допълнителен  анализ, за  да  разяснним   защо  великият  древен  грък  Аристотел продължава  така  силно  да  стряска  и  да  раздразнява съвременните  знаменити биолози.

                  „Душата  на  животните -  пише  Аристотел – се  отличава  с  две  способности:  способността  за  различаване  и  способността   да  се  ПРИВЕЖДА  тялото  в  ДВИЖЕНИЕ  в  пространството....  Какво  е  това,  което  привежда  тялото  в  движение? ...  СТРЕМЛЕНИЕТО  и  УМЪТ  са  двете  способности,  които  задвижват  тялото  както  на  животното,  така  и  на  човека.  Умът  размишлява  за  целта,  избира  предметът,  в   който  се  материализира  целта,  а  всяко  стремление  също  има  ЦЕЛ. 

             Движението -  продължава  Аристотел -  е  ТРОЯКО:  Първо -  движещо,  задвижващо;  Второ – това,  което  движещото  привежда  в  движение; Трето  -  движимото,  задвиженото.

             Движещото,  задвижващото,  на  свой ред  е  двуяко:     то  е  или  НЕПОДВИЖНО,   или  пък  И   движи,  И  е  движимо;  НЕПОДВИЖНОТО  движещо – това  е  подлежащото  на  осъществяване  благо;   това,  което  И  движи,  И  е  движимо -  това  е  способността  СТРЕМЛЕНИЕ /нали  стремлението  се  движи,  доколкото  се  стреми,  и  стремлението  като  дейност  е  някакъв  род  движение/,  а  това,  което  е  ДВИЖИМО,  е   ЖИВОТО  същество./  Аристотель.  Сочинения в  четырех  томах,  том  1,  стр.  440-442/

                Какъв  почти  непостижимо  методичен   ум  притежава  този  гениален  древен  грък  Аристотел!  С  каква  прецизност  на  езика  развива  и  разгръща  последователността  в  собственото  си  мислене!

                 И  какво  толкова  неприемливо  пише  и  мисли  той  за  обектите  на  биологическата  наука?

                Аристотел  буквално  казва  следното.  Налице  е  животното /или  човекът/   като  живо  същество,  притежаващо  тяло.  Това  живо  същество  притежава  ум  и  стремление.  Стремлението  е  дума  за  непреодолимият  вътрешен  глад  на  животното  като  постоянно  възобновяваща  се  негова  потребност.  Отвън    в  природата  съществуват  различни  предмети,  част  от  които  задоволяват  неговата  потребност  от  храна.

                 Със  своята  психика /включително  на  равнище  вродени,  безусловни  рефлекси/   и  със  своите  сетивни  органи  животното  усеща  и  възприема  онзи  външен  предмет,  който  утолява  неговия  глад.   Така...,  дотук  биолозите  спокойно  приемат  Аристотелевите  разсъждения.  Следва  обаче  нещо,  което  биолозите   никога  няма  да  приемат,  докато  си  остават  в  парадигмата  на  досегашната  биология.

                  Животното  е  огладняло,  но  близо  до  него  и  въобще  в  полето  на  неговите  сетива  няма  никакъв  предмет,    който  ще  му  стане  храна.   Гладът  ражда  СТРЕМЛЕНИЕТО  за  утоляване  на  глада.  Но  само  по  себе  си  стремлението  е сила,  мощ,  но  то  е  СЛЯПО.  Ако  психиката  на  един  вълк  беше  само  на  равнище  СТРЕМЛЕНИЕ,  той  може  да  вие до  небето и  да  рови  земята,  но  ще  си  умре  от  глад.

                  В  психиката  на  това  животно  обаче освен  дразненията  от  празния  стомах  съществува  изградена  и  някаква  представа,  някакъв  сетивен  образ  на  предмета,  с  който  то  може  да  се  нахрани.  Крайната  цел  на  всичко  живо,  включително  и  на  този   вълк,  е  неговото  САМОсъхраняване,  неговото  САМОоцеляване  като  ЖИВ  вълк.  Но  крайната  цел,  тъкмо  защото  е  КРАЙНА,  бива  многократно  ОПОСРЕДОВАНА  от  подцели,  които  отначало  са  средства,  после  сами  стават  цели,  като  се  постигат  с  други  средста  и  така  нататък.

                 Ето  защо  крайната  цел   е  храненето  изобщо,  утоляването  на  глада  изобщо,  но  в   тази  своя  форма крайната  цел  може  да  бъде  и  реална  цел  само  ако  на  света  съществува  СУБЕКТ,   който  е  абсолютно  всеяден,  който  притежава  зейнала  паст,  в  която   всичко  може  да  влиза  като  в  черна  вселенска  дупка.

                  А  вълкът  като  хищник  се  храни  с  различни,  животни,  но  не   и  с  трева.  Ето  защо  в  неговата  психика  съществува  представа,  сетивен  образ  на  животните,  с  които се  храни.  Тъкмо  тази  ПРЕДСТАВА,  този  СЕТИВЕН  ОБРАЗ  възбужда  и  активизира  СТРЕМЛЕНИЕТО,  което  вече  задвижва  тялото  на  вълка  в  търсене  на  храна.  СТРЕМЛЕНИЕТО като  психическо  състояние  на  животното  е   наличното  битие  на  неговата  крайна  цел -  САМОзапазването  на  живота,  докато  ПРЕДСТАВАТА,  СЕТИВНИЯТ  ОБРАЗ  са  психическото  налично  битие  на  ЦЕЛТА.

                         Когато  четат  такива  разсъждения,  биолозите  реагират  като  ужилени  от  стършел.  Защо?  Ами  затова,  защото  според  тези  разсъждения  излиза,  че  ПРИЧИНАТА,  която  въздействува  върху  вълка,  за  да  го  ЗАДВИЖИ,  да  го  приведе  в  състояние  на  ФИЗИЧЕСКО  движение  в  пространството,  това  е  ЗАЕКЪТ,  с  който  вълкът  иска  да  се  нахрани.   И  дали  ЗАЕКЪТ  ще  причинява  движението  на  вълка  било  като  жив  заек,  вече  попаднал  в  полезрението  му  и  подгонен  от  вълка,   или  пък  ЗАЕКЪТ   ще  се  прави  на  ПРИЧИНА  още  в  психическият  образ  на  вълка,  тоест  като  идеална  субективна  ЦЕЛ,  за  биолозите  това  е  изцяло  неприемливаа   и  ненаучна  интерпретация.

               Надяваме  се,  че  сега  вече  стана  пределно  ясно  защо  ЧОВЕКЪТ  изцяло,  тотално  отсъствува,  нещо  повече  -  за  него  няма  отредено  никакво  място  в  СВЕТА,  който е  обект  на изследване  от  природните  науки.  То  за  ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТТА  в   животинското  поведение  няма  никакво  място  в биологията,  та  за  човекът   и  неговото  съзнание  ще  има  място  в  природните  науки.

             Констатирайки  този  удивителен,  но   и   колосален  по  значението  си  факт,  Иля  Пригожин  и  Изабел  Стенжер  формулираха  идеята  за  належаща  съвременна  необходимост  от  една  МЕТАМОРФОЗА  на  НАУКАТА,  която  да  преодолее  доведените  до   крайност  парадигмални  ограничения  на  класическата  наука. Отрадно  е  това,  че  тези  големи  съвременни  мислители,  а  не  просто  учени,  разбират  невъзможността  на  науката  да  се  развива  към  действително  нови  хоризонвти,  ако  не  бъде  осъществен  един  теоретичен  синтез  между  философията  и  науката.