Хората нямат никакви затруднения да схванат и ежедневно-емпирично се убеждават в това, че живото умира и се превръща в мъртво, но никак не им е толкова лесно да схванат и да разберат обратният процес - преминаването на мъртвото в живо.
Нещо повече, когато става дума за растителните, животинските и човешките организми, които се смятат едва ли не за единственият начин живото да съществува, то хората са твърдо убедени, че живото умира, но мъртвото повече никога не оживява. Това всекидневно човешко мислене беше вече експериментално опровергано от самата биологична наука.
Английският биолог и Нобелов лауреат П. Медауър, в съавторство със своята съпруга, е извършил изследване и публикува резултатите в книгата „НАУКАТА за ЖИВОТО“. В книгата се доказва, че ВИРУСЪТ, приеман за най-нисш едноклетъчен организъм /а той не е даже организъм/, всъщност представлява практически изцяло ГЕНЕТИЧНА ИНФОРМАЦИЯ, която при определени условия се снабдява с белтъчна обвивка.
Сам по себе си вирусът като биохимична структура е кристална решетка от нуклеотиди, съдържащи генетичната информация на вируса, която кристална решетка има външно поведение на емпирично мъртво органично вещество. Самата решетка е практически неунищожима; тя е способна да съхранява своята цялостност както замръзнала в ледник, така и при много висока температура. И тогава, когато попадне в благоприятна за нея среда, кристалната решетка именно затова, защото е генетична информация, си самосинтезира собствена белтъчна обвивка.
Когато вече притежава и собствена белтъчна обвивка, вирусът прониква чрез едно белтъчено израстъче, наричано камшиче, вътре в живата клетка на някакъв друг организъм. Белтъчното израстъче функционира подобно на тръбичка, съединяваща вируса и клетката. През тази тръбичка генетичната структура от нуклеотиди на вируса се промъква вътре в клетката, неутрализира нейната собствена генвтична информация и вирусът е вече способен за възпроизвеждане.
Германският Нобелов лауреат по биология Гюнтер Стент колоритно описва какво прави вируса по следния начин: Представете си, че аз седя на балкона на моя висок жилищен блок и си пуша лулата. Понеже съм на високо, аз виждам как някакъв бандит разбива входната врата на съседния жилищен блок и се вмъква вътре. Звъня, разбира се, на полицията, но и наблюдавам какво се случва. Полицията се бави, минават цели тридесет минути, през които бандитът се мотае из жилищата на съседите.
Изведнъж съседната жилищна сграда е разтърсена от взрив, тя се превръща в развалини, но от развалините се надигат живи и здрави петдесет бандити и моментално хукват към другите съседни сгради да повторят станалото в къде по-големи размери.
Съседната жилищна сграда е, разбира се, здравата клетка на живия организъм, в която вирусът е проникнал и е „изсипал“ собствената си генетична информация. Чрез тази своя информация вирусът започва да се размножава, като принуждава клетката да произвежда вируси, а не други здрави клетки. В определен момент клетката бива разрушена и от нейната вътрешност изскачата петдесет нови вируси, които са насочват към други здрави клетки за същата процедура.
Целта на този пример е да покажем, че дори строгата наука вече разглежда състоянията ЖИВОСТ и МЪРТВОСТ на ВИРУСА като такива състояния, които двупосочно преминават едно в друго.
Макар че следващият проблем ще стане предмет на задълбочен анализ по-нататък, ще кажем няколко изречения и върху взаимовръзката между състоянията ЖИВОСТ и МЪРТВОСТ в системата ЧОВЕК.
Човекът като СИСТЕМА е СМЪРТЕН и БЕЗСМЪРТЕН както в битието му на ЧОВЕК-РОД /човечество/, така и в битието му на ЧОВЕК-ИНДИВИД. Веднага уточняваме, че тук ние нямаме предвид нито идеята за ПРЕРАЖДАНЕТО в източното мислене, нито християнската идея за ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.
Какво тогава имаме предвид?
Имаме предвид нещо съвсем просто и безспорно, за което хората прекалено рядко се досещат, а още по-рядко се замислят върху него.
ЗАД всеки един от нас, живите в момента човешки индивиди по цялата планета, е разположена НЕпрекъсната верига от поколения РОДИТЕЛИ, ПРАРОДИТЕЛИ и така нататък, която верига безусловно стига чак до Адам и Ева, ако употребим тези две имена като символ за някакво действително начало на човечеството.
ПОВТАРЯМЕ - ЗАД ВСЕКИ ЕДИН ОТ НАС, ЖИВИТЕ ДНЕС ИНДИВИДИ, РОДИТЕЛСКАТА ВЕРИГА СТИГА ДО АБСОЛЮТНОТО /както и да бъде разбирано/ НАЧАЛО НА ЧОВЕШКИЯ РОД.
На всеки един от нашите предци пак до самото начало е предавана ЖИВА ГЕНЕТИЧНА ИНФОРМАЦИЯ от родителите, която ЖИВА генетична информация постоянно е ПРЕпредавана, естествено, посредством процеси на рекомбинация и мутация, за да се намира в момента пак в ЖИВО състояние в организмите на емпирично живите индвиди. Изкушаваме се тук да цитираме една дълбока и колоритно изразен мисъл на Зигмунд Фройд относно предаването на генетичната информация.
„СЕКСУАЛНОСТТА - пише той - е единствената функция на ЖИВИЯ организъм, която излиза извън индивида и го свързва с рода. Навярно са нужни особени обменни процеси, различни от всички останали, за да се съхрани част от индивидуалния живот като диспозиция за бъдещите поколения. И накрая отделното живо същество, което гледа на себе си като на най-висша цел, а на сексуалността - като на едно от многото средства за получаване на наслада, от биологична гледна точка е само епизод в поредицата поколения, краткотраен ПРИДАТЪК на една може би БЕЗСМЪРТНА ЗАРОДИШНА ПЛАЗМА, нещо като временен притежател на надживяваща го фамилна собственост.“ /Зигмунд Фройд. Въведение в психоанализата. С, 1990, стр. 391-392/
Следователно, нашата БЕЗСМЪРТНОСТ в битието ни на отделни човешки ИНДИВИДИ е гарантирана от безсмъртността на собствената ни зародишна плазма /Фройд/, тоест от безсмъртността на предаваната от посколение на поколение ЖИВА ГЕНЕТИЧНА ИНФОРМАЦИЯ. Ние, естествено, от личен опит знаем, че тази безусловно гарантирана форма на индивидуално безсмъртие не ни удовлетворява. Но разбираме и това, че СЪДБАТА на ЧОВЕКА е такава; в тази наша съдба влиза и съдбата ни като телесно смъртни индивиди.
ЧАСТ ПЪРВА
СИСТЕМА и ПРИНЦИПИ на СИСТЕМАТА ЧОВЕК
САМООРГАНИЗАЦИЯ, САМОЗАПАЗВАНЕ, САМОУПРАВЛЕНИЕ
ПРОБЛЕМЪТ за ВЪЗНИКВАНЕТО на ЧОВЕКА
Поне на едно феноменологично равнище човекът сякаш е така устроен, че когато опознава какъвто и да било обект, той неизменно стига до въпросите защо, как и кога е възникнал този обект. И ако не успява да си даде задоволителен отговор на тези въпроси, човекът не смята за удовлетворително знанието, което си е формирал за този обект. В настоящата книга обаче ние ще се занимаваме не с обекти въобще, а с битието на който и да било обект като СИСТЕМА. И още по-конкретно - с битието на ЧОВЕКА като СИСТЕМА. Това е съвършено друг методологичен ракурс, евристичността на който ракурс се надяваме да проличи в съдържанието на цялата книга. Единият от нас, двамата автори, професор Здравко Дунов, се занимаваше професионално с академична /като щатен учен в БАН/ изследователска работа върху АНТРОПОГЕНЕЗИСА около десетина години. Написа и публикува монографията „ЗАГАДКАТА на ВЕЛИКОТО НАЧАЛО. Философски очерк върху произхода на човека“, С., 1985 г. И накрая на своята монография стигна до заключението, че така, както се поставя досега в целия свят, въпросът за произхода на човека не може да бъде решен. Защото в целия свят стотици милиони хора продължават да вярват в Сътворението, други хора са склонни да се примирят с непрестижния си маймунски произход, а трети се вторачиха към небето, за да търсят контакт с извънземните предшественици на човека.
Хиляди учени - антрополози концентрираха своите надежди към археологическите находки от черепи, кости, разни оръдия на труда, хиляди други учени се занимаваха с изследване на мозъка, за да открият кога и как е възникнал мозъчния речеви център, а не по-малко искаха да обяснят главно възникването на изправения стоеж, за който им беше станало ясно, че няма как да бъде необходимо свързан с определен вид оръдийно-трудова дейност.
Проучил всички главни резултати от разностранните, противоречиви и не подлежащи на закономерно свързване резултати, професор Дунов направи заключението, че докато не бъде формулирана концепция за СЪЩНОСТТА на ЧОВЕКА, то няма плодотворен начин да се разбере и как стои въпросът с формата за поява на човека.
Единствено разбирането и херменевтичната интерпретация на ЧОВЕКА като СИСТЕМА позволява проблемът за неговото историческо и логическо НАЧАЛО да бъде анализиран действително плодотворно.
Началото е неизменен предмет на философията и на философското мислене още от антична Гърция. Но ДОхристиянският етап в САМОорганизирането на човека като СИСТЕМА не включва само древна Гърция и древен Рим. В този етап изключително важна роля изиграва еврейският народ, защото именно той създава Старият завет на Библията, чието съдържание по световната си историческа значимост надхвърля духовната висота дори на Гърция и Рим.
В нашата книга ще бъде изразено едно необичайно разглеждане на Старият завет наред и заедно с философията, науката, изкуството, нравствеността и правото като велики духовни завоевания на евреите, гърците и римляните. Ние ясно ще заявим и ще докажем, че Библията е не само най-разпространената и най-четената книга в света, но Библията притежава съдържание с непреходна духовна ценност.
