Проблемът за САМОочовечаването на ЧОВЕКА като ЧОВЕК-ИНДИВИД и ЧОВЕК-РОД, за САМОорганизирането на системата ЧОВЕК не е и не може да бъде проблем на биологията и етологията. Философията, политическата икономия, пък и която да било друга социално-хуманитарна наука, нямат и не могат да имат като собствен обект на изследване начинът, по който се е появил биологическият вид човек.
Дарвиновата еволюционна хипотеза може някога да се превърне в теория, може и да бъде опровергана в нейното битие на биологическа еволюционна теория. Но при всички случаи философското и социалното научно познание имат за обект на изследване СУБЕКТ, който в биологичен смисъл е това, което са и днешните хора. Изправеният вървеж, освободените за разностранна дейност предни крайници е биологичен факт; този факт не се изследва нито от философията, нито от социалните науки.
Условно и с някаква доза ирония бихме възпроизвели някога прочутото твърдение на големия германски учен Карл Фогт, съвременник и последовател на Дарвин, че живото същество, което било най-близкият предшественик на човека, той нарекъл човекомаймуна и го дефинирал така:
ТЯЛО на ЧОВЕК - УМ на МАЙМУНА.
Да, като биологическо същество тялото на САМОочовечаващия се субект е тяло на човек и това, което все още не го прави човек, е неразвитостта на психиката му в съзнание.
Понятието „ЧОВЕШКО СЪЗНАНИЕ ИЗОБЩО“, тоест възможно най-общата и абстрактна форма на битуване на съзнанието - това включва СВОБОДНОТО МИСЛЕНЕ, СВОБОДНАТА ВЯРА, СВОБОДНАТА ВОЛЯ. В качеството си на ЧОВЕК-ИНДИВИД човекът изначално притежава УВЕРЕНОСТ и СВОБОДНА ВОЛЯ; в качеството си на ЧОВЕК-РОД човекът изначлно притежава СВОБОДНА ВЯРА и СВОБОДНО МИСЛЕНЕ. Тук е вече моментът да се обърнем директно към Хегел, защото тъкмо на него принадлежи гениалното прозрение за това, как СУБЕКТЪТ на воля и психика, тоест СУБЕКТЪТ с тяло на човек и ум на маймуна, се САМОразвива в ЧОВЕК със СВОБОДНА ВЯРА, СВОБОДНА ВОЛЯ и СВОБОДНО МИСЛЕНЕ.
Разбира се, налага ни се най-напред теоретически да възпроизведем същността на Хегеловото философско мислене, на философската му система и на диалектическия му системен метод.
ФИЛОСОФИЯТА, МЕТОДЪТ и ЕЗИКЪТ на ХЕГЕЛ В целия образован свят признават, че Георг Фридрих Вилхелм Хегел е гениален мислител. Пак в целия свят признават, че той е създателят на диалектическия метод. И пак в целия свят признават, че Хегел е най-трудният за разбиране философ. Толкова труден, че - както и по-рано писахме -, той е разбиран от последователи, които са буквално единици.
На първо четене трудността на Хегел се проявява в пълната непонятност на неговия философски език. И защо в езика, след като самият Хегел въвежда всичко на всичко десетина специфични термини, а цялата му над двадесеттомна поредица от съчинения е написана изцяло в рамките на една напълно позната терминология? Значи проблемът съвсем не се корени в езика; проблемът се корени в почти непоносимата за възприемане оригиналност на Хегеловото МИСЛЕНЕ, която нито е изводима от предхождащата го философия, нито беше последвана от равностойни продължители.
Традиционното деление на философите на материалисти и на идеалисти набързо се опита да вкара Хегел в руслото на идеализма и даже го обяви за абсолютен идеалист. Това етикиране отблъсна от неговата философия всички, които бяха или просто минаваха за материалисти. Единствен от значимите световни умове, който пробва да си присвои Хегеловия диалектически метод, като същевременно изцяло отхвърли неговата философска система, беше Карл Маркс.
На Маркс му се е сторило, че такава операция спрямо Хегеловото мислене може да се проведе напълно успешно. Но това се оказа интелектуално самозаблуждение, което имаше за резултат по-скоро отблъскването от Хегел на автентичните философи, които бяха повярвали, че Маркс действително е хегелианец. И понеже те не приемаха марксизма, априорно прехвърлиха своето неприемане и върху непознатият за тях Хегел.
Хегел НЕ е нито материалист, нито идеалист. Това хилядолетно деление на философите и на философските им възгледи се основава върху една предпоставка, която беше решително преодоляна от Хегел. С преодоляването на предпоставаката той стана еднакво неясен и затова неприемлив както за материалистите, така и за идеалистите. Затова, защото, образно казано, изтегли изпод мислещите им глави подпората, върху която те се крепяха.
Хегел отлично е познавал както световната философия и световната история /написал е отделен том по „Философия на историята“/, така и цялата му съвременна наука. Написал е отделни произведения със заглавия „Философия на природата“, „Философия на духа“, „Феноменология на духа“, „Философия на правото“, „Философия на религията“ в два тома, „Естетика“, „Науката Логика“ в два тома. Той по никакъв коректен начин не може да бъде квалифициран като някакъв обективен или субективен идеалист, нито като диалектически материалист.
Фундаменталният постулат на Хегеловото мислене и на Хегеловата философия е удивително прост и достъпен за запомняне, макар и не за разбиране. Този постулат е следният: СВЕТЪТ и ЧОВЕКЪТ, ЧОВЕКЪТ и СВЕТЪТ ОПОСРЕДОВАНО притежават една дълбинно обща същност, ОПОСРЕДОВАНО тъждествени са по своята последна природа. Каквато е същността на човека, такава е и същността на света изобщо. Няма никаква непроходима граница между света и човека; човекът съвсем не се противопоставя на света, нито пък светът противостои на човека. За да стигне до този фундаментален постулат, Хегел изследва и преобразува цялата предшествуваща го световна философия.
ЛОГИКАТА, която още от времето на Аристотел бива създадена като НАУКА за човешкото МИСЛЕНЕ, при Хегел претърпява радикално-революционна трансформация и придобива интелектуалния статут на наука, която „съставлява същинската метафизика или чистата спекулативна философия“. /Хегел. Науката Логика. Първа част. Стр. 14/
Пак от времето на Аристотел и неговата собствена книга, озаглавена МЕТАФИЗИКА, науката метафизика беше смятана и разработвана като ОНТОЛОГИЯ, като философска наука за БИТИЕТО, за света като цяло. Хегел обаче констатира, че както класическата Аристотелова метафизика, така и класическата Аристотелова логика именно затова, защото израстват върху една предпоставъчна РАЗДЕЛЕНОСТ на мисленето и битието, постепенно са изчерпили докрай своя теоретичен потенциал и са били сведени до равнището на всекидневния човешки разум. „Щом по такъв начин – пише Хегел - науката и обикновеният човешки разсъдък заработиха ръка за ръка, за да предизвикат гибелта на метафизиката, изглеждаше, че ще ни се представи странното зрелище да видим един образован народ без метафизика, както иначе един богато украсен храм без светая светих.“ Хегел. Науката Логика. Първа част. стр. 12/
Философияята като цяло преди Хегел е била разделена на три части:
Метафизика /Онтология/ или учение за битието;
Логика или учение за мисленето;
Гносеология или учение за познавателния процес.
Метафизиката и Логиката биват създадени от Аристотел и цялото им развитие до Хегел се извършва в руслото на Аристотелевата традиция. Що се отнася до гносеологията като теория на познавателния процес, тя също започва от антична Гърция, но като завършена философска концепця, претендираща да заеме мястото както на метафизиката, така и на логиката, гносеологията е дело на един друг велик немски философ, дело е на Имануел Кант. И тъкмо поради претенцията на Имануел Кант, че той създава гносеология, която заема мястото и на старата метафизика, и на старата логика, Хегел непосредствено тръгва именно от Критическата философия на Имануел Кант.
Като родоначалник на немската класическа философия, дала на света най-великата философска школа, Имануел Кант е автор на ТРИ световно значими книги, като заглавията и на трите започват с термина КРИТИКА:
Критика на чистия разум;
Критика на практическия разум;
Критика на съдната способност или Критика на способността за съждение.
Същевременно с необходимо да отбележим и да подчертаем, че Кант смята себе си за ненадминат революционер във философията, който е извършил Коперникански преврат в нея.
На какво се дължи и в какво се изразява Кантовото самочувствие?
Дължи се на неговият подход към проблема за ИСТИНАТА като възлов проблем на цялостното човешко познание. Старият и прочут въпрос за това, що е истина, казва Кант, трябва да получи радикално нов отговор, който е направо противоположен на отговора, който философите му дават, тръгвайки от Аристотел.
Какъв беше отговорът на Аристотел на въпроса за това, що е истина? Аристотел разсъждава по следния начин и стига до следното твърдение-отговор.
СНЕГЪТ е бял НЕ защото НИЕ го наричаме БЯЛ, а обратно, НИЕ го наричаме БЯЛ затова, защото той си е БЯЛ и без нашето наричане. Чрез този пример за снега и наричането му от човека Аристотел формулира своето надживяло хилядолетия класическо СХВАЩАНЕ, че ИСТИНАТА е човешко ЗНАНИЕ, което СЪОТВЕТСТВУВА на ПРЕДМЕТА, за който се отнася човешкото знание.
Няма как да не отбележим, че това популярно Аристотелево схващане за истината битува и до ден днешен не само във всекидневното човешко съзнание, но и под формата на съвременни философски школи в целия свят. Поради това Имануел Кант е съвършено прав да демонстрира планетарно самочувствие, след като е убеден, че той опровергава една толкова силна и едва ли не всеобщо утвърдена традиция във философията.
Какво е собственото схващане на Имануел Кант? Кьонигсбергският интелектуален революционер, за когото е известно, че никога не е напускал пределите на своя град /днес Калиниград/, а неговите съграждани можели да сверяват часовниците си по регулярността на неговото време за разходка и затова приели Великата френска революция като световно събитие поради факта, че Кант я поздравил, излизайки на разходка един час по-рано, създал следната концепция:
Външният материален свят, природата, е обект на познаване от човека, който е субект на процеса на познаването. Самият процес на познаването обаче не протича като процес, в който човекът-субект е пасивен участник, който само възприема /вижда и чува/ външните за неговото съзнание предмети. Напротив – човекът като субект на познаването е активен участник. Неговата активност се изразява в обстоятелството, че познавайки външните материални предмети, човекът-субект променя тези предмети, прави ги други предмети, различни от това, което те са били извън своето взаимодействие с човека.
Веднага искаме да подчертаем, че ИДЕЯТА за АКТИВНОСТТА на човека като СУБЕКТ на познаването е една от непреходно великите идеи на цялата класическа немска философия. Съвсем друг е въпросът как точно бива интерпретирана тази идея от един или друг философ. Самият Имануел Кант я интерпретира така:
Всеки външен за съзнанието на човека материален предмет до момента, в който не бъде включен в процес на познавателно взаимодействие с човека, е „НЕЩО в СЕБЕ СИ“, НОУМЕН. За предметите като НОУМЕНИ хората абсолютно нищо определено не знаят и не могат да знаят. Всичко, което човекът си създава като знание за тези ноумени НЕ представлява знание за тях като за ноумени, а е знание за тях като ФЕНОМЕНИ, тоест като „НЕЩА за НАС“.
Казано по друг начин и с други думи – в познавателния процес, разсъждава Кант, възниква нашето знание за предметите и за нещата. Това наше знание се състои от два основни елемента. Единият елемент идва, така да се каже, отвън, идва като усещания и възприятия, породени от контакта ни с външния предмет. Тези усещания и възприятия обаче, доколкото се причиняват /афицирайки нашите сетива/ от външните предмети, са ХАОТИЧНИ, ПРОИЗВОЛНИ, НЕПОДРЕДЕНИ, затова сами по себе си не представляват никакво знание.
ДРУГИЯТ елемент в нашето знание идва ОТВЪТРЕ на човека, идва от съзнанието на човека. И този друг елемент е по-същественият елемент в знанието, което човекът си формира и притежава. Този идващ от съзнанието елемент идва на три равнища и в три различни АПРИОРНИ форми. Това са ПРОСТРАНСТВОТО и ВРЕМЕТО като АПРИОРНИ форми на СЕТИВНОТО ПОЗНАНИЕ; КАТЕГОРИИТЕ на познанието като АПРИОРНИ форми на РАЗСЪДЪЧНОТО познание; ИДЕИТЕ като АПРИОРНИ форми на РАЗУМНОТО познание.
Като тръгва от тази своя обща концепция за двустранната обусловеност на познавателния процес, Кант стига и до въпроса за ИСТИНАТА. Повече от логично е, че за Кант вече не е възможно да разглежда ИСТИННОТО знание като Аристотел, тоест да извежда неговата истинност от подчиненото му СЪОТВЕТСТВИЕ с външния предмет, защото вътре в самото знание присъствуват елементи, които по никакъв начин не са дошли от външния предмет, за да могат да му съответствуват.
Природните науки в лицето на физиката като квантова механика например се сблъскаха, буквално се сблъскаха с идеята на Имануел Кант след цели 150 /сто и петдесет/ години. Изследвайки квантовите обекти в микросвета, физиците изведнъж констатираха, че процесът на тяхното експериментално научно изследване ПРОМЕНЯ изследваните обекти в степен, при която те вече не могат да знаят какви са били тези квантови обекти извън експерименталното им битие.
В квантовата физика възникна проблемът за ролята на ПРИБОРА като фактор в научното изследване, защото дори най-слабото енергетично въздействие върху квантовите обекти е практически равностойно на тяхната собствена енергия. По този парадоксален и на всичкото отгоре напълно НЕосъзнаван начин се възроди Кантовата идея за НОУМЕНИТЕ и ФЕНОМЕНИТЕ, която идея е необходимо следствие от принципа за АКТИВНОСТТА на субекта на познанието в самия познавателен процес.
И –забележете - възраждането на Кантовата идея за НОУМЕНИТЕ и ФЕНОМЕНИЕТЕ беше методологичен резултат от изследванията на знаменити световни учени, които никога в живота си не бяха прочели нито ред от философските произведения на Имануел Кант, не бяха даже пипали с ръцете си книгите му, камо ли да ги четат.
А като връх на парадоксалността следва да кажем, че най-напред самият Имануел Кант, а столетие и половина по-късно знаменити световни физици допуснаха една и съща грешка, която, що се отнася специално до Кантовата философия, беше категорично преодоляна от Хегел. Но като изписваме думата „ГРЕШКА“, ние сме длъжни веднага да уточним. В случая „ГРЕШКАТА“ е просто израз на зигзагите по пътя на философското и научното познание, които зигзаги са неизбежни, а в определени ситуации са изцяло необходими. Хегел преодоля Кантовото стъпало в развитиеето на световната философия, но Хегел надали би станал такъв гениален мислител, ако не трябваше да преодолява толкова гениалното Кантово мислене. Принципно по същия начин ще бъде преодоляна и „грешката“ от Кантиански тип, породена в квантовата механика, защото е популярно известно, че тъкмо тази „грешка“ стои в основата на така и незавършилата дискусия между Алберт Айнщайн и Нилс Бор.
